Едно от първите ми пробуждания се случи малко след като започнах работа. Работих стандартните 40 часа на седмица като понякога оставах и до по-късно, а всеки ден пътувах поне 40 минути за да стигна до там (и това изключва времето, в което си търсих паркомясто). Беше доста диво време, но бях решена да давам всичко от себе си, а като някой отгледан от хора работещи за себе си все още нямах представа, че света не работи точно така. Тогава изпитах и първото си професионално прегаряне. Разбира се, все още не мислих, че е такова.
Преди няколко години, вероятно отново в знак на прегаряне бях получила бъбречна криза, а сега не беше много по-различно. Освен, че май беше. Помня, че го смятах за най-болезненото нещо, което бях изпитвала, но само няколко години по-късно това се промени. Не само, че туко-що бяхме завършили 5-дневен тур на цяла България в който проведохме 4 изложения за образование в чужбина, но и връзката ми с тогавашния ми приятел не вървеше добре. И така, един ден усетих болка в бъбреците. Беше ми позната от предишния път, но предположих, че не е нищо сериозно. За няколко дни обаче, се разви още повече. Бях на доктор, който ми каза, че нищо ми няма на бъбреците. След като 3 дни поддържах 40-градуса температура, бях при друг доктор, който ми каза, че трябва да вляза в болница веднага.
И така се озовах на болнично легло на системи. Истощена и в неистови болки, докато приятелят ми купонясваше с приятели, а от работата ми настояваха да изпратя „само още един имейл“. В крайна сметка се оправих, но стреса продължи. Чувствах се ужасно за себе си, носих тонове грим всеки ден само за да закрия сенките под очите си и често изпусках нервите си в трафика. Беше ужасно, а все по-често си задавах въпроса „Това ли е всичко?“. По това, което виждах, светът бе изграден за да ни вкара в коловоза на работа, семейство, пенсия, смърт. В момента бях в етапа с работата, но скоро, когато имах деца щях отново да работя по толкова часа и да не им обръщам особено внимание. Да ги оставя на системата, която ще ги отгледа по нейн си начин, а после ще се чудя как това е „моето“ дете. А след като работя дълги години, най-накрая няма да мога да изживея мечтите си, защото ще съм твърде уморена, когато се пенсионирам. Това ли беше всичко? За това ли работих и пътувах всеки ден, за да се пенсионирам и умра?
Тези мисли все повече навлизаха в съзнанието ми. Всеки ден, те се прокрадваха в задръстването за работа или като предястие към вечерята, която бях твърде уморена да сготвя. Живота ми се превърна в една сянка на себе си. Сянка, в която вечно бързам за някъде и се притеснявам, че ще закъснея. Никой не разбираше какво имам предвид, защото повечето хора твърдяха, че такива са нещата и такива ще бъдат и занапред. Нищо няма да се промени, така че по-добре аз да се адаптирам, но аз изнемогвах с всеки изминал ден. Животът сянка беше засенчил и мен самата, а аз се давих в тъмнината с всеки изминал ден. Губейки се в изтощението бях преследвана от мисълта, че това ще е живота ми. Нямам друг избор. За сметка на това, има нещо неправилно в мен. Нещо, което при другите е нормално. За това докато аз се мъча, всеки друг човек щастливо попада в клопката на нормалната работна седмица. Та за тях това не е клопка, просто аз го виждам така.
Направих всичко, което ме съветваха. Намирах си хобита, записах се на курсове, медитирах. Ядох здравословно, лягах рано и си тръгвах от работа с всички останали. Изпробвах всичко, но нищо не работеше. Отново бях точно толкова изтощена, колкото преди. Бях на ръба на това да се предам и да приема, че всичко ще бъде така завинаги, когато се случи чудо. Дойде пандемията и първият локдаун. Да, наясно съм, че пандемията беше ужасна за повечето хора. Повярвайте ми, аз също бях уплашена за живота на близките ми и на хората, които познавам. За мен също беше стресиращо и неприятно, но както се оказа, не и толкова неприятно колкото 40-часовата работна седмица. В началото не вярвах, че ще си стоим вкъщи и ще работим от там, но когато се случи психическото ми здраве рязко се промени. Беше изключително ползотворно, че няколко седмици преди съдбовния мартенски ден бях скъсала с приятеля си и сега бях абсолютно необременена. И така от 8-часов, работният ми ден се превърна в 4-часов, работно място си беше вкъщи и всички онези хора, които казваха „живота е така и така ще бъде“ бяха замълчали в потрес.
Седмица след седмица, започвах да се чувствам все по-себе си. Всеки изминал ден бе по-спокоен, а постепенно енергията ми се възвърна. Живота отново имаше смисъл, а аз се впусках в различни приключения на мисълта. ТикТок стана нещо голямо, започнах да рисувам и бях благодарна — не само, защото аз и близките ми бяхме живи и здрави, но защото най-накрая видях, че има нещо повече в живота от това да нямам енергия за нищо. От друга страна, хората свикнали със старата система бяха в потрес. Докато аз преоткривах собствената си свобода, хората, които ме убеждаваха, че това е живота и такъв ще си остане се чувстваха като мен в „нормалната“ система. Потиснати и притиснати да са вкъщи, правейки всичко възможно да се чувстват по-добре за себе си като си слагат грим и се разбират кой кога да ходи в офиса за да не се засичат.
Знам, че това е доста оспорвана тема, но това е моят блог. Тук искам да споделя моята гледна точка, която съм забелязала, че се различава от традиционната споделяна такава. Да, пандемията не е нещо добро. Никой не казва това. Въпросът обаче е, че много рядко виждам някой, който да споделя моята гледна точка. За повечето хора, тя е ужасна причина да си стоят вкъщи, сами със себе си и далеч от хорския глъч. За сметка на това, аз преоткрих себе си далеч от чуждите мисли, мнения и енергии. Няма нищо лошо в това да си човек, на който това му харесва. На мен обаче, това ми пречеше невероятно много. Чак след като се отделих за малко осъчнах, че не е нужно винаги да съм сред хора — нещо, което бях убедена, че трябва да правя още от както бях дете и винаги се чувствах все едно изпускам ако не съм навън.
Ето, по време на пандемията това се промени. Не само открих, че функционирам по-добре сама, но и че вкъщи работих много по-качествено и стегнато без да се разсейвам. Всички казваха, че това е „новото нормално“, а аз умирах от кеф, защото беше всичко за което бях мечтала. Благодарение на тази пандемия, успях да следвам курса си по актьорско майсторство и режисура. Благодарение на него пък се сдобих със смелостта да напусна работата си в момента, в който ни караха да се върна обратно в офиса на 4-часа и половин от вече достатъчно ниската ми заплата. В следствие на новата ми и то доста по-гъвкава работа, успях да се запиша за магистратура по филмово изкуство, а в последствие да си намеря и стаж като копирайтър в Холандия. Да, от тук тръгва всичко и е жив пример за това, че във всичко се крие възможност ако погледнеш по правилния начин. В един момент даже работих двете неща на пълно работно време и все още посещавах лекции и практически занятия в университета. В последствие съумях и да се преместя в Холандия, където живях в последните години.
Разбира се, всичко хубаво има и своя край. В момента в който ни върнаха обратно в офиса, този път в Холандия, психическото и физическото ми здраве западнаха. От „новото нормално“ се върнахме обратно на „такъв е живота“, социални политики и подмазване с цел издигане в работното си място. Тогава се събудих отново. Защо правих това? Да, сега ми плащаха далеч повече, но отново не беше достатъчно. Имах нови напрежения и изисквания, а с всеки изминал ден работя все по-малко по начина, който ми доставя удоволствие. Защо изобщо правя това? Питах се тези въпроси отново и отново, докато благодарение на терапията си зададох нов въпрос: „Как изглежда идеалният мой ден?“. Това ми даде перспектива над обстоятелствата. Обстоятелства, които аз имах силата да променя стига да го пожелая. Тогава разбрах, че няма значение в коя държава съм, защото новото старо ново нормално е същото навсякъде. Стига някой друг да решава правилата, аз ще трябва да ги следвам ако съм избрала това. Ако пък реша сама да създавам правилата, трябва да правя нещо съвсем различно. Нещо, което е изцяло мое.
Така се върнах в началото, но с разликата, че вече не познавам себе си от преди няколко години. Разбрах, че това нещо, което е толкова мое и различно се свързва със спокойния, бавен живот и живота на село. Осъзнах, че искам да работя на собствено работно време. За себе си. Да работя по начин, съобразен с нервната ми система и удоволствието от това да творя. Съобразен със сезоните, желанията ми и творческите ми цикли. И сега сме тук сега. В това време осъзнах, че не е толкова лесно човек да работи при своите условия. От деца ни учат как да седим на едно място и да слушаме, а не да творим извън зоната на комфорта. Но аз не искам да слушам. Колкото повече живея този живот, който дълго време ме убеждаваха, че е скучен и труден, толкова повече осъзнавам, че не е нужно да е такъв. Може да е всичко, което си го направя сама за себе си, стига да искам.
В интерес на истината, изключително скучно е това, което се казва на децата за живота. Това, което аз чувах е, че след гимназията той става нетърпим и ужасен, а още тогава това не ми се вярваше. Да, за момент той беше такъв, но това е основно, когато следвам шаблона поставен от обществото. Университет, работа, деца, пенсия и след това мечтите ни. Аз обаче казвам „не“. „Не“ на това да го следвам и „не“ на това да уча децата си на същото. Новата ми мечта е да им позволя да открият себе си сред природа, игри и съмишленици. Да тичат свободно знаейки, че живота е тяхното платно в което са свободни да се изразяват както си искат. Да знаят, че това може да са „най-хубавите им години“, но със сигурност не са единствените такива. Живота е това, което направиш сам за себе си и никой няма правото да диктува тяхната реалност. Ние сами решаваме на кого да повярваме и на какво да дадем сила.
Осъзнавайки това реших, че вече ще преценявам всичко по различен начин. Не по това какво се счита за „нормално“, а по това какво чувствам вътре в себе си. Дори да е „ненормално“ кой изобщо има правото да съди?! Това с „нормалното“ и „ненормалното“ звучи като ограничителна заповед за съзнанието ми над което някой си мисли, че може да има сила. И там е работата, че в момента в който дори се замислим над мисли, които идват извън нас започваме да им даваме сила. Колкото повече си мисля над това кое е нормално и кое не е, толкова повече позволявам това, което аз мисля да бъде ненормално. Това е начинът по който сме устроени. Колкото повече хора подкрепят една хипотеза, толкова по-лесно е тя да се възприеме като истина дори да не е така за всеки.
Време е всеки да повярва в това, което го прави щастлив, а не в това, което някой ни казва, че трябва да е обикновенното. То е точно такова, каквото ние си решим, че ще бъде. За целта трябва и да познаваме себе си, защото ако не се познаваме, всеки може да ни каже кои сме, а ние в последствие да им повярваме. За това и най-важното нещо остава това да си задаваме въпроси. Да търсим истината за самите себе си. Да знаем, че всичко е въпрос на гледна точка. Колкото и някой да очаква нещо от нас, това е въпрос на тяхната призма, а не на това какво ние сме длъжни да направим. Това е изключително важен урок, а за самата мен това беше началото на края на моето пробуждане. От тук нататък вече предприех все повече действия в посоката, която аз сама съм си избрала.
И колкото и трудно да става знам, че съм тук по собствена воля и никой не ми казва какво трябва и не трябва да правя, кога да работя, от къде да го правя и кой трябва да съм аз. Всичко това е мое решение, защото създавам моята мечтана реалност. Дори да има моменти в които забравям това и давам на някой друг да диктува правилата се усещам. Да, това е далеч по-лесно, но в крайна сметка всичко има своето начало и край. Дори да не е най-лесния път, той си е моят и това е моето решение. Най-хубавото е, че колкото по-малко давам на някой да диктува стъпките ми, толкова по-добре се чувствам в кожата си. И така, един ден, силно се надявам да предам тези ценности и на моите деца. Както са казали хората, живот и здраве.
С обич,
Алекс
