Ето, че дойде крайно време да си поговорим за една основоположна част от моята философия напоследък — бавният живот. Като за начало искам да кажа, че дълго време не исках да спирам дори за минута. Исках растеж, прогрес с кариерата си и много, много успехи. Тези успехи разбира се не се постигаха туко-така. Напротив, те бяха част от дълъг и тежък процес наречен „работа, работа и още работа“. Дори когато трябваше да почивам, аз не почивах. Това беше така доста дълго време, но особено си пролича напоследък. Когато започнах да работя мечтаната си работа, а именно като писател (т.нар. копирайтър), желанието ми да работя здраво и да просперирам се изостри напълно.
Иронично, но не мисля, че твърде много работа ме накара да прегоря. Аз обичам да работя и до ден днешен съм на този принцип. Дори този блог приемам като вид работа, а това много ми харесва. Нещото, което ме накара да прегоря беше това, че никой не разбираше и подкрепяше стремежа ми. Особено сред колегите ми, всички ми казваха да работя по-бавно. Да не се пресилвам. Да си взимам почивки и да не съм толкова ефективна. Да, това е нещо, което остана с мен, защото дори да оценяваха резултатите и това, че клиентите и хората с които работих ме подкрепяха, все пак не виждаха хубавото в това, което правя и това как го правя. А това беше тъжно.
От една страна си мисля, че ако бях поела по различен път, навярно нямаше да прегоря. Ако бях решила, че вече не ми пука за работата ми нямаше да стигна до тук. Но ето, че съм невероятно благодарна за това какво получих от всичко това. Докато от една страна би било хубаво всичко да преминава без особености, от друга страна това е изключително скучно. Ето, че накрая осъзнах колко важно е не само това човек да си почива, но да знае какви са неговите граници. Вече една от основните ми граници е това някой да ми казва какво да правя, мисля или бъда. Със сигурност няма как да допусна нещо подобно никога повече, но това не е въпроса за който сме тук.
В резултат на забързания ми живот, доразвих вече до голяма степен развитата ми тревожност. Когато работих от вкъщи имах страхотна рутина, благодарение на която успях да се справям страхотно с всичките си задачи. Така се забавлявах и беше наистина страхотно. В момента в който трябваше да ходя на работа в офиса почти всеки ден от седмицата, вече нещата загрубяха. В началото най-често започвах деня си с паник атаки, каране на колело в дъжда и возене в препълнен влак и то подгизнала. Обяда ми беше в определен час, а голяма част от навиците, които си бях изградила станаха невъзможни за поддържане. Всяко кафе, цигара или ходене до тоалетната ми костваше толкова много време, а най-дразнещото беше, че изглежда никой не ме разбираше.
Знаех си, че нещо трябва да се промени. Когато през 2023та излязох в болничен заради депресия и прегаряне, все още се борих с идеята, че някой ден ще се върна в България. Но с всеки изминал ден, с всяка изминала сесия при терапевта ми, осъзнавах нещо — мечтаех да живея на село и да живея бавен живот. Живот с намерение. Но какво представлява ‘живот с намерение’? Не живеем ли всички така? Честно казано, като се замисля за дните в които тичах за влака или карах колело под дъжда, в които се прибирах вкъщи късно и едва успявах да си почина като хората… те нямаха намерение. Единственото намерение беше това да работя, да се прибера, да си взема заплатата и да продължавам в същия дух. Стана ми скучно, а вътре в себе си се чувствах празна.
То не е само въпрос на скука. Идва и въпроса за смисъла на живота ми. Защо правя това, което правя? Да, в началото беше важно да работя мечтаната си работа в чужбина, точно както си го представях, но понякога си мисля, че вселената ти дава това, което искаш за да те тества. Да, аз го получих, но изпаднах в ‘безсмислие’. Сега като имам това, което искам, какво е следващото ми полезно действие? На къде отивам? Има ли смисъл в това, което правя? Не. Честно казано, това което правих (и което всички около мен правиха) беше просто да консумирам. В началото беше леко освобождаващо, но в последствие осъзнах, че трябва да има и нещо повече в този живот. И тук идва намерението.
Чрез терапия осъзнах, че живота от „9 до 5“ не е за мен. Слагам го в кавички, защото никога реално не е от „9 до 5“, а по-скоро от 8:30 до 19:00, понякога даже и до по-късно. Преди пандемията бях попаднала в същата дилема. Заема ли 40 часа от седмицата си в услуга на някой друг срещу пари, живота ми се обезсмисля. Всички останали часове бяха отдадени на това да си почивам и да се възстановявам от това да си продавам душата. Да, прочетохте правилно. Преди винаги се чудих какво имат предвид под „продадох душата си“. Сега го знам от първо лице. И тук идва главния герой на моята история — живота с мисия и намерение.
Първоначално ми беше трудно да избера какво точно искам да правя. Имаше толкова много неща, толкова възможности и загубени мечти. Толкова неща, които в някакъв момент съм си казала, че не искам да правя. На този етап знам, че не съм капиталист. По дяволите, често ми е неудобно да си поискам парите, които съм заела на приятели. Искам да живея в един нормален, спокоен свят в който главния въпрос не е колко пари можеш да изкараш или да пръснеш по това и онова, а по-скоро какво можеш да създадеш. Как можеш да помогнеш? И то не само на другите, а и на себе си. Мисля, че често забравяме да поставим маската първо на себе си и после на другите, а това си личи. От наблюдение имам една теория, че тези, които мислят повече за другите живеят по-кратко, но това е друг въпрос за друг момент, а и не е толкова егоистично колкото може да звучи сега.
И ето, стигнахме до момента в който разнищвам основата на историята. Какво за мен са бавен живот и живот с намерение? Бавен живот за мен е лукса да се събудя и да не мисля колко разговора с клиенти имам днес или да се притеснявам дали ще закъснея за влака. Дали ще ме хване трафик или ще трябва да отработвам изпуснатите часове. Бавен живот е възможността да си направя собствена паста за зъби или газирана напитка. Да готвя вечер защото искам, а не защото трябва да ям нещо преди да си легна рано. Живот, на който аз определям скоростта. Живот в който няма нужда за тревожност, защото съм мила към себе си и създавам това, което искам. До голяма степен, този вид живот предопределя, че аз работя за себе си. Развивам се, изправям се срещу страховете си и не бързам за никъде в развитието си. Прекарвам време в природата и не се отказвам от неща, защото „нямам време“. Времето, както и енергията ми са изцяло мои.
Това беше едно от големите неща, които осъзнах във възстановяването си от прегаряне и депресия. Времето и енергията са моите най-важни ресурси. Именно за това големи корпорации и всякакви бизнеси ни ги купуват с обещания за пари и слава. За това да се издигнем в корпоративния свят, да намерим „семейство“ и принадлежност. Да мога да си купя бисквитки от магазина, вместо да си направя такива у дома — не защото не мога, а защото нямам време и просто не ми се занимава. Ето това е голямата лъжа. Време има, а ресурсите не принадлежат на никой. Просто една шепа хора са си измислили валута и са си казали, че това е най-важното нещо. След това, ние сме се съгласили да си търгуваме времето и енергията за сметка на тяхната валута и ето ни сега. Работим за нашите „шефове“, а това са пълни глупости.
Без да романтизирам „едно време“ мога да кажа, че хората са живяли по-бавно и осъзнато. Зимата е била време за почивка от работата навън. Хората са били вкъщи и са правили неща по-синхронизирани със сезона навън. Сега от нас се очаква да правим едно и също нещо за еднакво време цялата година, като няколко седмици през лятото си взимаме отпуск. За сметка на времето си получаваме всичко, което можем да си мечтаем да консумираме и изпитаме в живота си. Да, това само по себе си е страхотно за някои, но аз лично осъзнах, че то ме кара да се чувствам празна. Не обичам да консумирам толкова много. Не харесвам да си купувам дрехи или каквото и да било, което не ми е от полза или е само за поза. Дори като голям фен на всякакви сериали и филми, те бързо ми станаха скучни имайки предвид, че бяха една от малкото форми на забавление лесно достъпни без група съмишленици.
А съмишленици нямах. Беше малко комично как разказвах, че искам да търгувам кокоши яйца за различни неща и това да е моята избрана парична единица. Представете си ме как обеждавам колегите си в Холандия, а те от своя страна ме обеждават, че това ще е много трудно в глобален план. И може би са прави. Но все пак, всичко е възможно. Сега се доближавам все повече и повече до живота си, какъвто си го представях тогава. С кокошки и всичко. Това за мен е живота с намерение. Живот, който е такъв, какъвто го искаш. Такъв, какъвто си го направиш сам за себе си. Не защото си го видял някъде или някой друг го живее така. Не защото си учил еди-какво-си или си някой роднина прави това или онова. Защото ТИ с цялото си желание и намерение си го създал именно такъв, какъвто го искаш.
Ако трябва да съм напълно честна, не знам какво мога да очаквам от живота си сега. Това, което знам е какво искам и към какво ще се стремя. Предишния път, когато постигнах всичко за което бях мечтала, живота ме подреди доста неочаквано и сега съм на съвсем различно място от това, което си бях представяла тогава. За това не искам да се изхвърлям и да получавам нещо грандиочно. Искам уютен дом, семейство, прекрасни животинки и щъкащи, щастливи, мънички деца. Искам да пиша и да създавам, да споделям и да живея така, както заслужавам. С любов, внимание и намерение да се чувствам по-добре с всеки изминал ден. От там нататък знам, че всичко ще се развие точно както трябва. Дори не трябва да се притеснявам за пари, защото вселената ще се погрижи за мен и за всички мои доброжелатели.
Да, това е моята духовност. Колкото повече вярвам в такива неща, толкова по-добре се чувствам. Вярвам, че има някаква сила, която ни следва и пази независимо от какво. Знам, че това да замина за Холандия и привидно да постигна мечтите си не беше случайност. Беше нарочно. Това, което целеше да ми покаже е как успеха може да е самотен, отчужден и пълен с обрати. Как няма да е лесно да задържа това, което искам ако то е изпълнено с неща, които мисля, че искам. Защото реалността е нещо различно от това, което си представям. И защото семейството и приятелите са по-важни от всяка локация, работа или заплата. Това за мен е основата на бавния живот с намерение. Намерението за близост, любов и разбирателство надделява над всичко. Да, това е най-важното нещо, което научих за себе си и съм невероятно благодарна за него.
Сега е време да кажа ‘чао’ на старото себе си. Искрено я уважавам за всичко, което е направила за мен. За всички тревоги, дълги нощи, смях през сълзи и испълнени мечти. За съжаление, тя трябва да остане в миналото. Вече съм ново аз с нови мечти, които ако бях споделила на старото ми аз преди 5 години щях да изпадна в абсолютна паника. Но сега знам какво искам и знам коя съм. Аз съм Алекс и искам тишина, спокойствие и уединение в природата. Да творя, да медитирам и в един прекрасен момент, дори да създавам повече отколкото консумирам. Но за това ще говорим в друг епизод на този блог. За сега ви пожелавам да откриете какво ви движи напред и ви дава смисъл на живота. Нещото, което искате и целите да създавате. Нещата, за които мечтаете не защото „трябва“, а защото наистина душата ви крещи, че без тях няма нищо друго, което да можете да правите в живота си.
Желая ви прекрасен нов лунен цикъл.
С много обич,
Алекс <3
